Като много от нас,

аз съм имала няколко професии в живота си

и въпреки че са различни,

първата ми работа положи основите
на всички останали.

Бях акушерка при раждания вкъщи,
когато бях на 20.

Раждането на бебета ми преподаде
ценни и понякога изненадващи уроци,

като как се пали кола в 2 ч. сутринта,

когато температурата е -10.

(Смях)

Или как се свестява баща, който
е припаднал като е видял кръв.

(Смях)

Или как се срязва пъпна връв, така че

да се получи красиво пъпче.

Но не това са нещата, които
запомних или ме водеха,

когато престанах да бъда акушерка
и започнах да работя друго.

Остана ми силната вяра,

че всеки от нас идва на този свят
с уникална стойност.

Когато гледах личицето на новородено,

съзирах тази ценност,

това усещане за неоправдаваща се 
индивидуалност,

тaзи неповторима искра.

Използвам думата "душа",
за да опиша искрата,

защото е единствената дума в 
английския, която се доближава

до това, което всяко бебе
внасяше в стаята.

Всяко новородено беше
изключително като снежинка,

неповторима сплав от биология,

родословие и тайнство.

После това бебе пораства

и за да се впише в семейството,

за да се пригоди към културата,

към общността, към пола,

това мъниче започва 
да покрива душата си,

пласт по пласт.

Родени сме така,

но...

(Смях)

Но докато растем,
ни се случват много неща,

които ни карат...

да поискаме да скрием емоционалните
си чудатости и автентичността си.

Всички сме го правили.

Всеки един в тази зала е бил бебе

(Смях)

с изключително право по рождение.

Но като възрастни прекарваме толкова 
време, чувствайки се неудобно в кожата си,

сякаш имаме СДА - 
състояние на дефицит на автентичността.

Но не и онези бебета -

още не.

Посланието им към мен беше:

разкрий душата си

и потърси онази душа-искра

у всички останали.

Тя още е там.

А ето какво научих
от раждащите жени.

Посланието им беше 
да останем открити,

дори когато е болезнено.

Шийката на матката на жените
обикновено изглежда така -

стегнат малък мускул

в основата на матката.

По време на раждането
той трябва да се разтегне от това

до това.

Ох!

Ако се борите срещу болката,

ще си причините още болка

и ще попречите на съществото,
което иска да се роди.

Никога няма да забравя магията,
която се случваше,

когато жената спираше
да се съпротивлява на болката

и се отваряше.

Сякаш силите на вселената го забелязваха

и изпращаха помощна вълна.

Никога не забравих това послание

и сега, когато ми се случват
трудни или болезнени неща

в живота или работата,

разбира се, в началото се съпротивлявам,

но после си спомням
какво научих от майките -

останете отворени.

Останете любопитни.

Попитайте болката какво е дошла
да ви донесе.

Нещо ново иска да се роди.

Имаше още един важен емоционален урок,

който научих от Алберт Айнщайн.

Той не беше на нито едно раждане, но...

(Смях)

Това беше урок за времето.

В края на живота си Алберт Айнщайн 
стигнал до заключението,

че нормалният ни опит в живота
като в колело на хамстер

е илюзия.

Ние се въртим все по-бързо и по-бързо,

опитвайки се да стигнем някъде.

А междувременно

под повърхността времето е
отделно друго измерение,

където миналото, настоящето
и бъдещето се сливат

и се превръщат в дълбоко време.

И няма къде да стигнем.

Алберт Айнщайн нарекъл
това състояние, това измерение

"просто да бъдеш".

И казал, че когато го преживява,

изпитва свещено благоговение.

Докато израждах бебета,

бях принудена да сляза
от колелото на хамстер.

Понякога трябваше да седя с дни
и дълги часове,

като просто дишам с родителите,

като просто съм.

И получих голяма доза
свещено благоговение.

Това са трите урока, които
ми останаха от акушерството.

Едно - разкрийте душата си.

Две - когато стане трудно или болезнено, 
опитайте се да останете отворени.

И три - от време на време слизайте
от колелото си на хамстер

и потъвайте в дълбокото време.

Тези уроци са ми служили в живота,

но особено много ми послужиха наскоро,

когато започнах най-важната работа
в живота си дотук.

Преди две години по-малката ми сестра
излезе от ремисия

на рядък вид рак на кръвта

и единственото лечение, което ѝ остана 
беше трансплантация на костен мозък.

Въпреки нищожните шансове
ѝ намерихме донор -

това се оказах аз.

Родена съм в семейство с четири момичета

и когато сестрите ми разбраха, че съм
идеалното генетично съответствие

на сестра ни, реакцията им беше:
"Наистина? Ти?"

(Смях)

"Идеалната за нея?"

Което е доста типично за сестрите.

В едно сестринско общество
има доста неща.

Има любов, има приятелство,
има и закрила.

Но има и ревност

и съперничество,

и отхвърляне, и атаки.

Като сестри започваме да наслагваме 
много от първите пластове,

които покриват душата ни.

Когато разбрах, че съм донор
за сестра си,

започнах проучване.

И разбрах, че

предварителното условие за 
трансплантация е доста ясно.

Унищожавате целия костен мозък
на пациента с рак

с химиотерапия в солидни дози

и после заменяте този костен мозък

с няколко милиона здрави
костно-мозъчни клетки от донор.

И после правите всичко възможно,

за да се уверите, че тези нови клетки
ще се прихванат у пациента.

Научих също, че трансплантациите
на костен мозък са много опасни.

Ако сестра ми оцелееше след
почти смъртоносната химиотерапия,

после щеше да срещне 
други предизвикателства.

Моите клетки

можеха да атакуват тялото ѝ.

А тялото ѝ можеше да
отхвърли клетките ми.

Наричат това отхвърляне или атакуване,

като и двете можеха да я убият.

Отхвърляне. Атака.

Тези думи звучаха познато

в света на сестрите.

Сестра ми и аз имахме
дълга любовна история,

но също и дълга история
на отхвърляне и атаки -

от малки неразбирателства
до по-големи предателства.

Нямахме онзи вид връзка,

при който си говорим за
по-дълбоките неща,

а подобно на много сестри и
хора във всякакъв вид отношения,

не смеехме да бъдем честни,

да разкрием раните си,

да признаем грешките си.

Но когато научих за опасностите
от отхвърляне или атака,

си помислих, че е време да променим това.

Ами ако оставим трансплантацията
на костния мозък на лекарите,

а направим нещо, което после започнахме 
да наричаме "духовната ни трансплантация"?

Ако се изправим пред всяка болка,
която сме си причинявали

и вместо да се отхвърляме и нападаме,

се изслушаме?

Можем ли да си простим?

Можем ли да станем едно?

И това ще научи ли клетките ни
как да направят същото?

За да убедя скептичната си сестра, 
използвах свещеното писание

на родителите ми - списание New Yorker.

(Смях)

Изпратих ѝ карикатура от страниците му,

като начин да обясня защо
трябва да отидем при терапевт

преди да вземат материал от моя костен 
мозък и да го трансплантират в тялото ѝ.

Ето я.

"Така и не му простих за онова,
което роди главата ми."

(Смях)

Казах на сестра си,

че може би сме правили същото,

носейки измислени истории в главите си,
които са ни разделяли.

И ѝ казах, че след трансплантацията

кръвта във вените ѝ

ще бъде моята кръв,

произведена от клетки 
на моя костен мозък

и че ядрото на всяка клетка

съдържа пълната ми ДНК.

"Ще плувам в теб до края на живота ти",

казах на леко ужасената си сестра.

(Смях)

"Мисля, че е по-добре да
изчистим взаимоотношенията си."

Влошаването на здравето кара хората
да правят всякакви рисковани неща,

като да напуснат работа,
да скочат от самолет

или, в случая на сестра ми,

да кажат "да" на няколко сесии терапия,

по време на които стигнахме 
до мозъка на костите.

Разгледахме и се освободихме от години

истории и предположения една за друга,

и обвинения, и срам,

докато остана само любов.

Хората казват, че съм била смела да мина 
през вземането на клетки от костния мозък,

но аз не мисля така.

Това, което смятах за смело,

бе онзи друг резултат, 
другата трансплантация,

духовната ни трансплантация,

емоционалното разголване
пред друго човешко същество,

оставяйки настрана гордостта 
и отбранителността,

повдигайки пластовете

и споделяйки една с друга
уязвимите си души.

Обърнах се към уроците от акушерството -

разкрий душата си.

Отвори се за страшното и болезненото.

Търси свещеното благоговение.

Ето ме тук с костно-мозъчните ми клетки
след събирането им.

Така го наричат - "реколта",

сякаш е нещо като земеделско събитие
"от фермата до масата"...

(Смях)

Каквото ви уверявам, че не е.

А ето я страшно смелата ми сестра,

как получава клетките ми.

След трансплантацията започнахме да
прекарваме все повече време заедно.

Все едно отново бяхме малки момиченца.

Минало и сегашно се сляха.

Влязохме в дълбокото време.

Слязох от колелото на хамстера
в работата и живота,

за да се присъединя към сестра си

на самотния остров

на болестта и излекуването.

Прекарахме месеци заедно

изолирани,

в болницата и дома ѝ.

Забързаното ни общество

не подкрепя и дори не цени
този вид работа.

Гледаме на нея като на разпадане
на истинския живот и на важната работа.

Тревожим се за емоционалното изтощаване
и за финансовите разходи -

и да, има финансови разходи.

Но те бяха покрити

във вид валута, която културата ни
изглежда съвсем е забравила.

Получих плащане в любов.

Получих душа.

Получих сестра си.

Сестра ми каза, че годината след 
трансплантацията е най-хубавата в живота ѝ,

което беше изненада.

Изстрада толкова много.

Но тя каза, че животът никога 
не е бил толкова сладък

и че благодарение на разголването на души

и разкриването на истини,
което направихме заедно,

се държи по-уверено и истински

с всички.

Казва неща, които винаги е искала да каже.

Прави неща, които винаги е
искала да направи.

Същото се случи и с мен.

Станах по-смела в това да съм себе си
пред хората в живота ми.

Бях искрена,

но по-важното е, че търсех 
истинското у другите.

Чак в последната глава на тази история

разбрах колко добре ме беше
тренирало акушерството.

След най-хубавата година 
в живота на сестра ми

ракът бурно се завърна

и този път лекарите не можеха
да направят нищо повече.

Дадоха ѝ само два месеца живот.

В нощта преди сестра ми да умре,

седях до леглото ѝ.

Беше толкова мъничка и слаба.

Виждах пулсирането на кръвта в шията ѝ.

Това беше моята, нейната, нашата кръв.

Щом тя умреше, част от мен 
също щеше да умре.

Опитах се да осмисля всичко това,

как сливането една с друга

ни беше накарало да бъдем повече себе си,

духовните си "аз"

и как изправяйки се и откривайки се
пред болката на миналото,

най-накрая стигнахме една до друга

и как стъпвайки извън времето,

сега бяхме свързани завинаги.

Сестра ми ми остави толкова неща,

а сега аз ви оставям само с едно от тях.

Не трябва да чакате
ситуация на живот и смърт,

за да изчистите взаимоотношенията,
които имат значение за вас,

за да предложите дълбините на душата си

и да ги потърсите у някой друг.

Всички можем да направим това.

Можем да бъдем първите отзовали се,

онези, направили първата смела крачка

към другия

и да направим или да опитаме нещо

различно от отхвърляне или нападение.

Можем да го направим 
с братята и сестрите си,

с половинките

и с приятелите и колегите си.

Можем да го направим с разделението

и дисхармонията навсякъде около нас.

Да го направим за душата на света.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)