Когато разсъждавам върху мечтите,

както повечето от вас,

си представям тази снимка.

Бях на осем години,
когато гледах Нийл Армстронг

да слиза от Лунния модул
на повърхността на Луната.

Никога не бях виждал нещо подобно,

и от тогава насам - също.

Стъпихме на Луната поради
една проста причина:

Джон Кенеди ни постави краен срок.

И ако този краен срок не съществуваше,

ние все още щяхме само да си мечтаем.

Ленард Бърнстейн е казал,че са необходими
две неща за постигането на велики успехи:

стратегия и недостатъчно време.

(Смях)

Крайните срокове и задълженията

са важните, и постепенно изчезващи
поуки от програмата Аполо.

Дори изразът "невероятен шанс" идва от там
(бел. прев. - анг. moonshot - лунен опит).

Нашият свят има огромна нужда
от политически лидери,

сколонни да поставят
решителни крайни срокове

за постигането на смели мечти
от мащаба на Аполо.

Когато си мисля за мечтите,

си представям травеститите
от Лос Анджелис и Стоунуол,

и милионите други,
които рискуваха всичко,

в името на това да заявят кои са,
във време, когато това беше много опасно.

Сещам се също за тази снимка на Белия дом,
осветен в цветовете на дъгата.

Да...

(Ръкопляскане)

по случай честването на озаконяването
на хомосексуалните бракове в Америка.

Това е снимка, която не бих си представил
дори и в най-смелите си мечти,

когато бях на 18 години,

и осъзнах факта, че съм гей,

и се чувствах отчужден от страната ми

и от мечтите ми.

Мисля си за тази снимка на семейството ми,

за която не бях си и мечтал,

(Ръкопляскане)

и за нашите деца, с това заглавие в ръце,
(бел. прев. - Брак за всички)

за решението на Върховния съд - решение,
което не съм вярвал да видя отпечатано.

Имаме нужда от още смелост,
като тази на травеститите и космонавтите.

(Смях)

(Ръкопляскане)

Но аз искам да говоря
за необходимостта да мечтаем

в по-голям мащаб и всестранно,

защото имаше нещо относно Аполо,
за което не знаех, когато бях на 8,

и нещо, свързано с организирането
на цветове на дъгата.

От браковете на 30те космонавта, участвали
в програмите Меркурий, Джемини и Аполо,

само седем са оцеляли.

Тези емблематични образи на космонавтите,
подскачащи на Луната,

прикриват алкохолизма и депресията им
на Земята.

Траписткият монах Томас Мъртън

попитал по времето на Аполо:

"Какво печелим от пътешествието до Луната,

щом не можем да преодолеем пропастите,
които ни делят от самите себе си?"

И какво печелим с правото да сключим брак,

щом не можем да преодолеем язвителността,

и емоционалната ни дистанция,
която така често ни дели от любовта ни?

И не само що се касае до браковете.

Ставал съм свидетел на възможно
най-жестоките, разрушителни

и трагични вътрешни борби между активисти,
било то ЛГБТ, СПИН,

рак на гърдата, или други организации
с нестопанска цел,

всички те - в името на любовта.

Томас Мъртън също така е 
описвал войни между светци,

и че "има една широко разпространена форма
на съвременно насилие,

на която идеалистите
най-лесно се поддават:

активизъм и преработване.

Безумията на активизма ни неутрализират
усилията ни за постигане на мир.

И разрушават способността ни
да сме в мир със самите себе си."

Твърде често мечтите ни се превръщат
в раздробени фикс-идеи

за някакво бъдеще,

и убиват способността ни да живеем
пълноценно в настоящето.

Мечтите ни за по-добър живот,
за един бъдещ народ,

или един бъдещ народ в друга страна,

ни отчуждават от прекрасните човешки
същества, които ни заобикалят

тук и сега.

И ние си казваме:
"Е, това е цената на прогреса."

Възможно е да отидеш на Луната,

и също да имаш стабилен семеен живот.

Но не можем да си го представим,
и да мечтаем за двете едновременно.

И, уви, целите ни рядко
надхвърлят "стабилност",

когато става въпрос за емоционалния
ни живот.

И точно по тази причина,
технологиите ни за общуване

следват един и същи модел,

а способността ни да слушаме
и да се разбираме

отиват наникъде.

Достъпът ни до информация
е неограничен,

но достъпът ни до удоволствие
е заземен.

Но това схващане, че настоящето и бъдещето
ни са взаимно-изключващи се понятия,

че за да реализираме способностите си,
трябва да се откажем

от абсолютния ни потенциал
да съществуваме,

че броят на транзисторите в една верига
може да бъде удвояван многократно,

но способността ни да съчувстваме,
да сме човечни, и да изпитваме мир и обич

е някак си ограничена,

е един грешен и задушаващ избор.

Но нямам просто предвид

изтърканата идея за баланс
между личния и професионалния живот.

Какъв е смисълът да прекарвам
повече време вкъщи с децата ми,

ако междувременно мислите ми
са постоянно някъде другаде?

И не говоря просто за съсредоточаване.

Съсредоточаването изведнъж се превърна
в уред за увеличаване на продуктивността.

(Смях)

Нали?

Говоря за мечтаенето за самите нас,

смело и всестранно,

така, както мечтаем относно
промишлеността и технологиите.

Говоря за една дръзка откровеност,

благодарение на която
сме способни да плачем заедно;

Храбро смирение, посредством което можем
да свалим маските си и да бъдем истински.

Това, че сме неспособни
да бъдем едни с други,

и страхът да плачем заедно,
е причината за много от проблемите,

които така трескаво се опитваме
да разрешим -

като се започне от блокажите в Конгреса
и се стигне до икономически жестокости.

(Ръкопляскане)

Говоря за това, което Джонас Солк
нарече Епохата Б -

нова епоха, в която сме точно толкова
ентусиазирани, любопитни и умели,

когато става въпрос за развитието на
човечеството,

колкото сме такива, когато става въпрос
за развитието на технологиите.

Не бива да се свиваме като мислим
за тези възможности,

просто защото не ги разбираме много добре.

Едно време не разбирахме какво е космосът.

Или да се свиваме, понеже сме свикнали
да мислим за технологиите и активизма.

Та това тъкмо е определението на понятието
"комфортна зона".

В днешно време сме свикнали да мислим за
невероятни постижения в технологиите.

През 2016 година имаме нужда
да използваме въображението си

за самото ни същество,
което плаче за вниманието ни.

Ако сме честни,
всички ние сме тук, за да мечтаем,

но ако сме още по-честни,

всички тук преследваме
собствените си мечти.

Знаете за какво говоря - вглеждаме се в
баджовете, да видим кой може да ни помогне

и понякога даже съзираме човечността,
която се крие във всеки от нас.

Сега не ми се занимава с теб.
Имам идея как да спася света.

Нали?

(Смях)

Едно време, преди години,
имах една прекрасна фирма,

която организираше дълги пътешествия
за създаване на гражданска ангажираност.

И си имахме едно мото:

"Човек. Добър. Бъди и двете."

И насърчавахме хората да експериментират
с възмутително много добрини.

Например: "Иди и помогни
на всички да си опънат палатките."

А имахме много, много палатки.

(Смях)

"Иди и купи ледени близалки за всички."

"Иди и помогни на хората
да си сменят спуканите гуми,

въпреки че междувременно опашката за
вечеря ще стане още по-дълга."

И хората наистина взеха,
че ни послушаха,

до такава степен, че ако по време на
поход в подкрепа на болните от СПИН

ти се спукаше гума, щеше да имаш проблем
със смяната, понеже твърде много хора

биха се притекли на помощ.

За няколко дни,
създавахме тези светове

за десетки хиляди хора,

които казваха, че си мечтаят истинския
свят да бъде винаги такъв.

Какво ще кажете да експериментираме
и да създадем един такъв свят

през следващите няколко дни?

И вместо да се изправим пред някого
и да го питаме "С какво се занимаваш?",

да го питаме "Какви са мечтите ти?",

или "Какви са разбитите ти мечти?"

Така де, "ТЕД".
Грижи за Взаимните Мечти. (бел. прев.)

(Ръкопляскане)

Може би е "Искам да съм трезвен",

или "Искам да построя къща
на дърво с детето ми."

Сещате ли се, вместо да се обърнете към
човека, с когото всички искат да говорят,

идете при онзи, който е сам,

и го питайте дали иска да пийнете
заедно едно кафе.

Мисля, че най-големият ни ужас,

е че няма да имаме възможност
да реализираме способностите си;

че сме родени да мечтаем,

и че може да умрем без дори да сме имали
шанса да опитаме.

Представете си един свят,

в който всички приемаме взаимния си
дълбок, екзистенциален страх -

- и се обичаме смело, понеже осъзнаваме,

че да живееш с този страх, те прави човек.

Време е да започнем да мечтаем
всестранно, и едновременно,

и някъде там, където надминаваме 
тези удивителни неща,

които можем, и трябва, и ще сторим,

е и царството на всички най-невероятни
неща, които бихме могли да бъдем.

Време е да стъпим в това измерение,

и да признаем, че имаме мечти и в него.

Мисля си, че ако Луната можеше да мечтае,

сигурно това би била нейната мечта за нас.

За мен е чест да бъда сред вас.

Благодаря ви много.

(Ръкопляскане)