Прекарах целият си живот

или в училището, или на път за училището,

или говорейки за това, какво се случва в училище.

И двамата ми родители бяха преподаватели,

баба ми и дядо ми по майчина линия също бяха учители,

и през последните 40 години аз правех същото нещо.

Без да има нужда даже да го казвам, през тези години

аз имах шанса да видя промените в образователната система

от много различни перспективи.

Някои от тези реформи бяха добри.

Някои от тях не чак толкова.

И ние знаем защо децата напускат училище.

Знаем, защо децата не учат.

Поради бедност, слаба посещаемост,

или негативни влияния от другите ученици. Знаем защо.

Но едно от нещата, което никога не обсъждаме,

или почти никога не дискутираме,

е ценността и значението на човешката връзка,

взаимоотношения.

Джеймс Комър казва, че никое важно учение

не може да се случи без здрава връзка.

Джордж Вашингтон Карвър казва, че всяко учение

е разбиране на взаимовръзките.

Всеки в тази зала се е повлиял

от учител или възрастен.

От години наблюдавам хората да преподават.

Виждала съм най-добрите, но съм виждала някои от най-лошите.

Една колежка веднъж ми каза:

"Не ми плащат да харесвам децата.

Плащат ми да преподам урок.

Децата трябва да го научат.

Аз трябва да го преподам. Те трябва да го научат. Това е."

Е, казах й:

"Знаеш ли, децата не учат от хората, които не харесват."

(Смях) (Аплодисменти)

Тя отвърна: "Това са глупости."

А аз й казах: " Е, годината ти ще е дълга

и трудна, скъпа."

Излишно е да спомена, че беше така. Някои хора мислят,

че или можеш да осъществиш връзка

или не можеш.

Мисля, че Стивън Кови имаше правилната идея.

Той каза, че трябва да подхвърлите няколко прости неща

като стремеж към разбиране

противоречиво на това да бъдем разбрани,

прости неща като извинението.

Замисляли ли сте се някога над това?

Кажете на дете, че съжалявате и то е шокирано.

Веднъж преподавах за дробите.

Не съм много добра по математика, но работех по въпроса.

Върнах се назад и прегледах учителското издание.

Бях преподала целия урок грешно. (Смях)

Върнах се в класната стая на следващия ден и казах:

"Вижте, деца, трябва да се извиня.

Преподадох урока неправилно, Съжалявам."

Те отвърнаха: " Няма проблем, г-жо Пиърсън.

Бяхте толкова развълнувана, че ви оставихме да продължите."

(Смях) (Аплодисменти)

Имах класове, които бяха толкова назад,

толкова академично изостанали, че плачех.

Чудех се как ще отведа тази група

за 9 месеца

от сегашното им ниво до това, на което трябва да бъдат?

Беше трудно. Беше много трудно.

Как да повдигна самочувствието на дете

и академичните му постижения едновременно?

Една година ми дойде хитроумна идея.

Казах на всичките си ученици:

"Бяхте избрани да сте в класа ми,

защото съм най-добрата учителка

и вие сте най-добрите ученици.

Сложиха ни заедно,

за да покажем на всички останали как да го направят."

Един от учениците каза: "Наистина ли?"

(Смях)

Отговорих: "Наистина. Трябва да покажем на останалите класове

как се прави, така че като ходим по коридора,

хората да ни забелязват без да вдигаме шум.

Само трябва да ходите наперено."

Дадох им и реплика, която да ползват: " Аз съм някой.

Бях някого, когато дойдох.

Ще съм по-добър, когато си тръгна.

Аз съм голям и силен.

Заслужавам образованието, което получавам тук.

Имам неща за вършене, хора за впечатляване,

и места, на които да отида."

И те казаха: "Да!"

Ако го повтаряте достатъчно дълго,

то става част от вас.

И така ... (Аплодисменти)

Направих тест, 20 въпроса.

Ученик сгреши 18.

Оцених го с +2 и голяма усмивка.

Той каза: "Г-жо Пиърсън, това двойка ли е?"

Аз отговорих: "Да."

Той каза: " Тогава защо сте сложила усмивка?"

Отговорих: "Защото се движиш във вярната посока.

Имаш 2 верни. Не си сбъркал всички."

Казах: "И когато направим преговор на материала,

няма ли да се справиш по-добре?"

Той отговори: " Да, г-жо, мога и по-добре."

Виждате ли, "-18" изсмуква живота от вас.

"+2" казва "Не съм толкова зле."

(Смях) (Аплодисменти)

С години наблюдавах майка си

да използва междучасията да преговаря,

да прави домашни посещения следобедите,

да купува гребени и четки и фъстъчено масло и крекери

да ги слага в шкафа на бюрото си за деца, които са гладни,

и почистващи кърпички и сапун за деца, които не ухаят толкова добре.

Виждате ли, трудно е обучаваш деца, които миришат.

А децата могат да са жестоки.

Та тя държеше тези неща в бюрото си

и години по-късно, след като се пенсионира,

наблюдавах някои от същите тези деца да минават

и да й казват: "Знаете ли, г-жо Уокър,

променихте живота ми.

Накарахте го да работи за мен.

Накарахте ме да се чувствам като някого,

когато знаех, подсъзнателно, че не съм.

И искам само да видите в какво съм се превърнал."

И когато майка ми почина преди 2 години на 92,

имаше толкова бивши ученици на погребението й,

че ме разплака, не защото тя си е отишла,

а защото е оставила завещание от връзки,

които никога няма да изчезнат.

Можем ли да издържим на още връзки? Разбира се.

Дали ще харесвате всичките си деца? Разбира се, че не.

И знаете, че най-трудните никога не отсъстват.

(Смях)

Никога. Въобще няма да ги харесвате,

но трудните се появяват с причина.

Връзката. Причината е връзката.

И макар да не харесвате всичките

ключът е те никога, никога да не го разберат.

Учителите стават добри актьори и актриси,

и идваме на работа, когато не ни се идва,

и слушаме политика, която ни се струва безсмислена,

и въпреки това преподаваме.

Преподаваме, защото това правим.

Преподаването и ученето трябва да носят радост.

Колко ще е силен светът ни,

ако имахме деца, които не се страхуват да поемат рискове,

които не се страхуват да мислят,

и които имат герой?

Всяко дете заслужава герой,

възрастен, който никога да не се отказва от тях,

който разбира силата на връзките,

и настоява те да станат най-доброто, на което са способни.

Дали това е трудна задача? Без съмнение. О, боже, наистина.

Но не е невъзможна.

Можем да се справим. Ние сме преподаватели.

Родени сме да предизвикаме промяна.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)