Джордж и Шарлот Блонски,

съпрузи, живеещи в Бронкс, Ню Йорк,

изобретиха нещо.

През 1965 те получиха патент за

"Устройство, помагащо на жените да родят"

То се състои от голяма, кръгла маса

и няколко механизма.

Когато жената е готова да роди,

ляга по гръб,

пристягат я с каиши

и масата се завърта с висока скорост.

Детето излита

от центробежната сила.

Ако погледнете внимателно патента им,

особено ако имате инженерни 
познания или талант,

вероятно ще кажете, че

на едно-две места дизайнът куца. (Смях)

Д-р Айвън Шваб от Калифорния

е един от хората, един от главните хора,

помогнали да се разбере

"Защо кълвачите не получават главоболие?".

Отговорът бил:

Защото мозъците им

са опаковани в черепа

по начин различен от този на

нашите. Да, като човешки същества

нашите мозъци наистина са опаковани.

Кълвачите, обикновено

кълват, удрят главата си

в дърво хиляди пъти на ден. Всеки ден!

И доколкото всеки знае,

това хич не ги тревожи.

Как се случва така?

Техните мозъци не стават 
на каша, както нашите.

Техният мозък е опакован много здраво,

поне за фронтални удари.

Много малко хора биха обърнали внимание

на това проучване до преди няколко години

когато, специално в тази страна,

хората започнаха да се питат

какво става с мозъците на футболистите,

които удрят главите си многократно.

И кълвачът май има отношение към това.

Преди няколоко години в английския

медицински журнал "The Lancet"

беше публикувана статията

"Мъжът, който проби пръстта си 
и мириса на гнило 5 години."

Д-р Каролин Милс и нейният екип

приели този пациент, но 
не знаели какво да направят.

Мъжът си наранил пръстта.

при работа в кланицата за пилета,

след което започнал да мирише ужасно.

Толкова ужасно, че

лекарите и сестрите

не можели да издържат.

Било нетърпимо.

Опитали всякакви лекарства,

всяко лечение, за което се сетили.

След година продължавал да мирише на гнило.

След 2 миришел все така.

3 години, 4 години - не спирал да мирише.

След 5 години миризмата 
изчезнала от само себе си.

Мистерия.

В Нова Зеландия д-р Лиан Паркин

и нейният екип тествали 
един старо поверие в града им.

Град, разположен върху стръмни хълмове,

като тези на Сан Франциско.

През зимата там става много студено

и много заледено.

Има много наранявания.

Тествали поверието

като карали хората,

които били на път за работа сутрин

да спрат и да изпробват нещо.

Да изпробват един от два варианта.

Поверието в този град през зимата

е да обуваш чорапите си върху ботушите.

Това, което установили с експеримента,

и то доста нагледно

е, че било истина:

Когато носиш чорапите си отвън,

е много по-вероятно да оцелееш 
без да се подхлъзнеш и паднеш.

Надявам се, ще се съгласите, че нещата,

които ви описах,

всяко едно, заслужава някаква награда. 
(Смях)

И това е, което им се случи:

Всяко едно от тях получи 
Невежа Нобелова награда.

През 1991 аз и още няколко човека

дадохме старт на церемонията по връчване.

Всяка година даваме 10 награди.

Критерият е само един. Много прост:

Да сте направили нещо, което разсмива 
хората, а после ги кара да се замислят.

Това, което сте направили да разсмива 
хората, а после да ги кара да се замислят.

Каквото и да е, да има нещо в него,

при първия сблъск с което,

единствената възможна реакция да е смях.

Седмица по-късно,

то да е все още e в главите им,

и да искат да го разкажат
на приятелите си.

Такова качество търсим.

Всяка година се озоваваме

сред 9000 нови номинации за награда.

От тях между 10

и 20 процента

са хора, които номинират себе си.

Те почти никога не печелят.

Много е трудно, математически погледнато, 
да спечелиш награда, ако искаш.

Дори да не искаш,

вероятността е много малка.

Трябва да знаете, че 
когато избираме някого,

да спечели наша награда,

ние се свързваме с този човек, много тихо

и му даваме шанс да откаже

тази голяма чест, ако поиска.

За щастие, почти всички, на 
които е предложена наградата

решават да я приемат.

Какво получавате, ако спечелите?

Няколко неща:

Получавате Невежа Нобелова награда,

чийто дизайн е различен всяка година.

Винаги са правени ръчно 
от много евтини материали.

Гледате снимка

на миналогодишната награда, 2013.

Повечето награди, раздавани по света,

включват и някаква сума пари в брой.

Ние нямаме никакви,

затова не можем да дадем.

Всъщност, победителите 
трябва сами да си платят пътя

за да дойдат на церемонията,

което повечето от тях правят.

Миналата година, обаче, успяхме 
да съберем някакви пари.

Миналата година, всеки 
един от 10-те лауреата

получи от нас 10 трилиона долара.

10 трилиона Зимбабвийски долара.

Може би си спомняте, че Зимбабве 
имаше малко приключение

за няколко години с инфлацията.

Накрая отпечатаха банкноти

със стойност 100 трилиона долара.

Човекът, отговорен за това и
ръководел националната банка,

спечели нашата награда по математика.

Другото, което печелите, е покана

да дойдете на церемонията

в Харвардския университет.

И когато пристигнете,

отивате в най-голямата аула на Харвард.

Тя побира 1100 човека,

и се пука по шевовете,

а на сцената,

чакайки да стисне ръката Ви,

и да Ви връчи наградата,

е компания от Нобелови лауреати -

сърцето на церемонията.

Победителите се пазят в тайна до последно.

Дори Нобеловите лауреати, 
които се здрависват с тях

не ги знаят до момента на обявяването.

Ще ви кажа още малко

за медицинските награди, които сме давали.

Отбележете, че сме връчили 230 награди.

Много от тези хора са сред вас.

Може би Вие имате една.

Преди 30 години беше публикувана статия

озаглавена "Наранявания 
от паднали кокосови орехи".

Написана е от д-р Питър Барс,

канадец.

Д-р Барс дойде на церемонията

и обясни, че като млад доктор,

е искал да види света.

И така отишъл до Папуа Нова Гвинея.

Там започнал работа в 
болница. Бил любопитен

за причините, водещи хората в нея.

От картоните видял,

че изненадващо голям брой от

хоспитализираните били

с наранявания от падащи кокосови орехи.

Типичният, повтарящ се случай бил,

на хора от платата, където 
няма много кокосови палми,

дошли при близки по крайбрежието,

където има много.

Те смятали кокосовите палми

за подходящо място да си полегнат.

Кокосова палма, висока 27 метра,

с орехи тежащи по килограм,

които могат да паднат по всяко време.

Екип от лекари в Европа

публикува серия от статии 
за колоноскопията.

Вие сте запознати с колоноскопията

по един или друг начин.

Или в някой случаи,

по един и друг начин.

В тези статии те

обясняват на колегите си, 
извършващи колоноскопия,

как да намалят риска

по време на процедурата

пациентът да експлодира. (Смях)

Д-р Емануел Бен-Сюсан

един от авторите,

прелетя от Париж за церемонията,

където обясни историята зад статиите.

През 50-те,

когато колоноскопията започва 
да се прилага за пръв път,

хората се чудели, как да го правят добре.

Разбира се, имало трудности в началото.

Главният проблем, сигурен 
съм, че сте запознати, е,

че гледате в дълго, тясно 
и тъмно пространство.

И тъй като искате да 
имате по-широко място,

добавяте малко газ, за да го надуете

и получите възможност за оглед.

Добавяте газ към метана,

който вече е вътре.

В повечето случаи в началото 
използвали кислород.

Така че добавяли кислород към метана.

Но за да могат да виждат,

им трябвала светлина.

Слагали светлинен източник,

който през 50-те бил много горещ.

И така имали метан, който е запалителен,

кислород и топлина.

Спрели да използват кислород много скоро.
(Смях)

Сега е рядкост пациент да експлодира,

но все още се случва.

Накрая ще ви разкажа за наградата,

която дадохме на д-р Елена Боднар.

Д-р Елена Боднар изобрети сутиен,

който в спешни случаи

бързо се разделя

на чифт защитни маски.

Едната да спаси вашия живот,

и другата да спаси живота 
на някой късметлия. (Смях)

Вероятно се чудите защо някой 
би направил подобно нещо.

Д-р Боднар дойде на церемонията

и обясни, че е израснала в Украйна.

Тя е от лекарите, лекували жертвите

на аварията в Чернобилската АЕЦ.

Те открили, че

много от най-тежките случаи

са причинени от вдишаните частици.

След това тя постоянно мислела

как би могло една простичка маска,

да бъде на разположение навсякъде, 
когато неочакваното се случи.

Години по-късно се мести в САЩ,

ражда

и един ден вижда на пода

малкия си син да вдига сутиена ѝ,

и да го слага на лицето си.

Оттам дошла идеята.

Тя дойде на церемонията

с първия прототип на сутиена

и го демонстрира:

(Смях)(Аплодисменти)

[Пол Крюгман, Нобелов 
лауреат по икономика за 2008]

[Волфган Кетерле, Нобелов 
лауреат по физика за 2001]

Аз лично притежавам един 
за спешни случаи. (Смях)

Това е любимият ми сутиен,

но с удоволствие бих го споделил с вас

в случай на нужда.

Благодаря Ви.

(Аплодисменти)