Ако животът ви бе книга,

на която вие самите бяхте автор,

как щяхте да разгънете сюжета й?

Това бе въпросът, 
който завинаги промени живота ми.

Отраствайки в горещата 
пустиня на Лас Вегас,

всичко, което исках, беше свобода.

Мечтаех да пътувам по света,

да живея на място, където вали сняг,

и си представях всички истории,

които един ден щях да разкажа.

Когато станах на деветнадесет,

ден след като завърших гимназия,

се преместих на място, където валеше сняг,

и започнах работа като масажист.

Единственото, с което си 
служех, бяха ръцете ми

и масажната ми кушетка;

а с тях можех да бъда навсякъде.

За пръв път в живота си

се чувствах свободна, независима

и управляваща напълно своя живот.

Докато не настъпи пълен обрат в него.

Един ден се прибрах от работа по-рано,

мислейки, че съм хванала грип.

След по-малко от двадесет и четири часа

бях в болницата

на системи

с по-малко от 2% шанс за оцеляване.

Няколко дни по-късно,

докато бях в кома,

докторите ми поставиха диагноза:

бактериален менингит –

предотвратима чрез ваксинация 
кръвна инфекция.

За два месеца и половина

изгубих далака си, бъбреците си,

слуха на лявото ухо

и двата крака от коляното надолу.

Когато родителите ми ме изведоха 
от болницата в инвалидна количка,

се чувствах сякаш бях сглобена 
от различни части –

като парцалена кукла.

Мислех си, че най-лошото вече е минало,

докато няколко седмици по-късно 
не видях новите ми крака

за пръв път.

Прасците ми бяха тромави късове метал,

глезените ми – тръби, 
притегнати с болтове,

а стъпалото ми – 
направено от жълт гумен материал,

с изпъкнала гумена лента, 
приличаща на вена,

която свързваше палеца с глезена.

Не знаех какво да очаквам,

но определено не беше това.

С майка ми до мен

и със сълзи, стичащи се 
по лицата и на двете ни,

нахлузих тромавите крака

и се изправих.

Беше толкова болезнено и ограничаващо,

че единственото, за което мислих бе:

как бих могла да обикалям света

с тези неща?

Как щях да живея живота,

изпълнен с приключения и истории,

живота, който винаги съм искала?

Как щях да карам сноуборд отново?

Същият този ден се прибрах вкъщи 
и се домъкнах до леглото –

и ето как изглеждаше животът ми

през следващите няколко месеца.

В сън, бягайки от реалността,

с краката ми, подпрени до мен.

Бях напълно съсипана 
физически и психически.

Но знаех, че за да продължа напред,

трябваше да се отърва от старата Ейми

и да се науча да приемам новата Ейми.

И тогава ме озари идеята,

че вече не се налагаше да съм 165 см.

Можех да бъда толкова 
висока, колкото си исках!

(Смях) (Аплодисменти)

Или толкова ниска, в зависимост от човека, 
с когото излизах на среща.

(Смях)

И ако някога отново реша 
да карам сноуборд,

краката ми няма да измръзнат.

(Смях)

И най-хубавото, помислих си тогава,

можех да променям размера на ходилата си, 
за да ми стават

всички обувки, които са на разпродажба.
(Смях)

Така и направих!

Така че, имаше и ползи.

В този момент си зададох

този животоопределящ въпрос:

ако животът ми бе книга,

на която аз самата бях автор,

как щях да разгъна сюжета й?

И започнах да мечтая.

Мечтаех така, както като 
бях малко момиченце

и си се представях

как ходя грациозно,

как помагам на хората, 
които срещам по пътя,

и как отново карам сноуборд.

И не само се виждах,

строейки кули от прах;

усещах го с цялото си същество.

Усещах вятъра в лицето си

и ритъма на биещото ми сърце

сякаш се случваше в този момент.

Именно тогава започнах 
нова глава от живота си.

Четири месеца по-късно 
се върнах към сноуборда,

макар че нещата не се развиваха 
както се очакваше:

коленете и глезените ми не се сгъваха

и в един момент стресирах 
всички скиори на лифта...

(Смях)
когато паднах, а краката ми,

които все още бяха 
закрепени за сноуборда –

(Смях)

изхвърчаха надолу по склона...

докато аз все още бях на върха.

(Смях)
Бях толкова потресена,

точно толкова колкото бяха и всички 
останали, и бях толкова обезкуражена,

но знаех, че ако намеря 
подходящия чифт крака,

ще мога пак да карам.

В този момент научих, 
че границите на възможностите ни

и препятствията пред нас могат да доведат 
само до две неща:

първо, да ни възпрат изцяло

или второ, да ни накарат 
да сме изобретателни.

Проведох едногодишно проучване и 
въпреки това не успявах да открия

какъв вид крака да използвам,

не можех да намеря никакви източници, 
които да ми помогнат.

Затова реших да си направя чифт сама.

Заедно с човека, които направи краката, 
сглобихме произволни части

и направихме чифт крака, 
с които да мога да карам сноуборд.

Както виждате,

ръждясали болтчета, гума, дърво 
и искрящо розово тиксо.

И, да, мога да сменям 
цвета на педикюра си.

Тези крака

заедно с най-страхотния подарък, който 
можех да получа за 21-вия си рожден ден –

нов бъбрек от баща ми –

ми помогнаха отново да следвам мечтите си.

Започнах да карам сноуборд,

върнах се на работа, а след 
това и на училище.

През 2005 г. станах съосновател
на организация с нестопанска цел,

предоставяща възможността на млади хора 
с физически увреждания

да се занимават активно със спорт.

Чрез нея имах възможност да замина 
за Южна Африка,

където помогнах при снабдяването 
на хиляди деца с обувки,

за да могат да ходят на училище.

Миналия февруари

спечелих последователно два златни медала 
на Световната купа –

(Аплодисменти)

което ми спечели титлата

на най-високо класиралият се
пара-сноубордист при жените

в света.

Преди 11 години загубих краката си

и нямах идея какво да очаквам.

Но, ако ме попитате днес

дали бих искала да променя положението си,

ще ви отвърна: "Не".

Защото краката ми не 
ме направиха неспособна;

напротив – направиха ме по-способна.

Принудиха ме да разчитам 
на въображението си

и да повярвам във възможностите.

Затова вярвам,

че въображението ни може да бъде 
използвано като инструмент,

с който да превъзмогваме границите 
на възможностите си,

защото в съзнанието ни
ние сме способни на всичко

и можем да бъдем каквито си поискаме.

Вярата в тези мечти

и изправянето лице в лице 
със страховете ни

ни позволява да живеем живот

отвъд нашите граници.

И, въпреки че днешната тема 
е иновации без граници,

трябва да ви кажа, че в живота ми

иновациите станаха реалност

именно в следствие на границите ми.

Научих се, че границите са не само там, 
където свършва реалността,

но и там, където започват

въображението и приказното.

Мисълта, с която бих искала 
да ви предизвикам днес

е, че вместо да гледаме 
на предизвикателствата и ограниченията ни

като на нещо отрицателно или лошо,

можем да започнем да гледаме на тях 
като на благословия,

великолепни дарове, които могат да бъдат 
използвани да разпалят въображението ни

и да ни помогнат да достигнем висоти, които 
никога не сме и подозирали, че можем.

Не става дума за разрушаване на границите,

а за това да се оттласнем от тях

и да осъзнаем до какви невероятни места

могат да ни отведат.

Благодаря ви.
(Аплодисменти)