Не можех да си представя,

че 19-годишен атентатор самоубиец

би могъл да ми даде ценен урок.

Но го направи.

Той ме научи никога 
да не предполагам нищо

за хора, които не познавам.

Четвъртък сутринта през юли 2005 г.,

неподозирайки, атентаторът и аз,

сме се качили в един и същи вагон, 
по едно и също време,

и вероятно сме били
само на няколко крачки разстояние.

Не го видях.

Всъщност, не видях никого.

Свикнали сме да не гледаме
никого в метрото,

но предполагам, че той ме е видял.

Предполагам, че е огледал всички ни,

докато ръката му е била 
на бутона за детонация.

Често се чудя какво ли си е мислел.

Особено в онези последни секунди.

Знам, че не е било лично.

Не е планирал да убие или 
осакати мен, Джил Хикс.

Не ме познаваше.

Не.

Вместо това, той ми окачи

неоправадан и нежелан етикет.

Бях се превърнала във врага.

За него, аз бях "другият",

"те" срещу "нас".

Етикетът "враг" му позволи да 
ни лиши от човешки качества.

Позволи му да натисне онзи бутон.

Не е действал избирателно.

Само в моя вагон бяха 
отнети 26 ценни живота,

почти отне и моя.

За времето, необходимо
да си поемеш дъх,

ние се оказахме в 
такъв дълбок мрак,

че почти го усещахме.

усещане, което предполагам
наподобява нагазването в катран.

Не осъзнавахме, че сме врагът.

Бяхме просто група пътници,
които, минути по-рано,

съблюдаваха етикета
на метрото -

без директен
зрителен контакт,

без говорене,

и непременно никакви разговори.

Но с отслабването на мрака

ние протягахме ръце.

Помагахме си.

Викахме имената си,

почти като проверка по списък,

очаквайки отговор.

Аз съм Джил. Тук съм.

Жива съм.

Добре."

"Аз съм Джил.

Тук.

Жива.

Добре."

Не познавах Алисън.

Но се вслушвах в обажданията й
на всеки няколко минути.

Не познавах Ричард.

Но за мен бе важно,
че е оцелял.

Всичко, което споделих с тях

бе името ми.

Те не знаеха,

че бях ръководител отдел
в Съвета за дизайн.

Ето го и любимото ми куфарче,

спасено през онази сутрин.

Те не знаеха, че публикувам списания
за архитектура и дизайн,

че бях член на Кралското 
общество по изкуствата,

че носех черно -

и все още нося -

че пуша пурети.

Вече не пуша пурети.

Пиех джин и гледах TED Talks,

и никога не си бях представяла,
че един ден ще се изправя,

балансирайки на
изкуствените си крака,

и ще изнасям лекция.

Бях млада австралийка,
вършеща изключителни неща в Лондон.

И не бях готова всичко това да приключи.

Бях толкова решена да оцелея,

че използвах шала си, за да пристегна
горната част на краката си,

и просто изключих всичко друго,

за да се фокусирам, за да се
вслушам в себе си,

да позволя на инстинкта да ме води.

Забавих дишането си.

Вдигнах бедрата си.

Придържах се изправена

и се борех с желанието
да притворя очи.

Издържах близо час;

час, в който размишлявах
за живота си

до този момент.

Може би трябваше да направя повече.

Може би трябваше да живея повече,
да видя още.

Може би трябваше да бягам,
да танцувам, да започна йога.

Но винаги приоритетът 
ми беше работата.

Живеех за работата си.

За мен имаше значение

какво пише на визитката ми.

Но в онзи тунел 
това нямаше значение.

Когато усетих
първото докосване

от един от спасителите ми,

не можех да говоря,

не можех да изрека дори
една кратка дума като "Джил".

Предадох им тялото си.

Бях направила всичко по силите си,

и вече бях в техни ръце.

Осъзнах

кой и какво точно е човечността,

когато за първи път зърнах 
идентификационния таг,

който ми бе даден,
когато постъпих в болницата.

Той гласеше:

"Неизвестна жена."

Неизвестна жена.

Тези две думи бяха моят дар.

Изключително ясно ми казваха,

че животът ми бе спасен,

просто защото бях човешко същество.

Всякакви разлики бяха маловажни

за изключителните усилия, които 
спасителите бяха готови да положат,

за да спасят живота ми,

за да спасят колкото 
могат повече неизвестни,

излагайки собствения
си живот на опасност.

За тях не беше важно 
дали съм бедна или богата,

какъв цвят е кожата ми,

дали съм мъж или жена,

каква е сексуалната ми ориентация,

за кого съм гласувала,

дали имах образование,

дали вярвах или не.

Единственото, което имаше значение бе,

че бях скъпоценен
човешки живот.

Смятам, че съм живо доказателство.

Потвърждение,

че безусловната любов и уважение
могат не само да спасят,

но и да трансформират живота.

Това е една прекрасна снимка
с един от спасителите ми Анди,

направена миналата година.

Десет години след инцидента,

и ето ни тук, прегърнати.

Сред целия този хаос

държаха ръката ми здраво.

Нежно галеха лицето ми.

Какво чувствах?

Чувствах се обичана.

Това, което ме предпази от омразата
и копнежа за отмъщение,

което ми даде куража да кажа:

"Това приключва с мен",

е любовта.

Бях обичана.

Вярвам, че потенциалът за
всеобхватна положителна промяна

е изключително голям,

защото знам на какво сме способни.

Познавам великолепието 
на човечеството.

Всичко това ми оставя сериозни 
теми, върху които да разсъждавам,

а и някои въпроси за всички ни:

Нима всичко, което ни обединява, не е много 
по-велико от всичко, което би могло да ни раздели?

Нужни ли са трагедии
или бедствия,

за да се почувстваме дълбоко
свързани като един вид,

като човешки същества?

И кога ще приемем
мъдростта на епохата ни,

за да се издигнем над 
обикновената толерантност

и да започнем да приемаме

всички, които са само етикет
преди да ги опознаем?

Благодаря ви.

(Аплодисменти)