В едно горещо октомврийско утро

слязох от нощния влак

в Мандалей,

старата кралска столица на Бирма,

сега Мианмар.

И на улицата се сблъсках 
с група груби мъже,

които стояха до вело-рикшите си.

Един от тях се приближи

и предложи да ме разведе наоколо.

Цената, която назова беше скандална.

По-малко отколкото бих платил
вкъщи за един шоколад.

Така че се покатерих в триколката му

и той започна бавно да върти педалите
между дворци и пагоди.

И междувременно ми разказа
как е дошъл в града от село.

Завършил е математика.

Мечтата му била да стане учител.

Но, разбира се, животът при
военна диктатура е труден

и засега това бил единственият
начин да се прехранва.

Каза ми, че много нощи
остава да спи в рикшата си,

за да хване първите туристи
от нощния влак.

И много скоро открихме,
че в някои отношения

много си приличаме -

и двамата бяхме на 
двайсет и няколко

и чуждите култури ни очароваха -

и той ме покани у тях.

Напуснахме широките,
претъпкани улици

и започнахме да се друсаме
по неравни, безлюдни пътеки.

Наоколо беше пълно със счупени бараки.

Изгубих чувство за ориентация

и разбрах, че сега всичко
може да ми се случи.

Могат да ме ограбят, упоят

или нещо по-лошо.

Никой няма да разбере.

Най-накрая той спря и 
ме въведе в една колиба,

в която имаше само
една мъничка стая.

После се наведе

и посегна за нещо под леглото си.

Нещо замръзна в мен.

Чаках да видя какво ще извади.

И накрая той извади една кутия.

В нея бяха абсолютно всички писма,
които някога е получил

от посетители от чужбина

и върху някои от тях беше залепил

малки черно-бели протрити снимки

на новите си чуждестранни приятели.

Когато се сбогувахме тази нощ,

осъзнах, че ми е показал също и

скрития смисъл на пътуването,

който е да се осмелиш

да стигнеш вътрешно, както и външно,

до места, където иначе 
не би отишъл никога,

да рискуваш в несигурност,

неяснота,

дори страх.

Вкъщи е опасно лесно

да приемем, че всичко е под контрол.

Всеки момент по света ни напомня,
че това не е така,

а също и че не можем
да стигнем до дъното на нещата.

Навсякъде "хората искат да се установят".

Ралф Уолдо Емерсън ни напомня, че

"само дотам, докъдето сме нестабилни,

има някаква надежда за нас."

На тази конференция имахме късмета

да чуем за някои вълнуващи 
нови идеи и открития и

всъщност, за всички начини,

по които знанието бива
тласкано завладяващо напред.

Но в един момент знанието се изчерпва.

И това е моментът,

в който истински се решава съдбата ви:

влюбвате се,

губите приятел,

светлините изгасват.

И тогава, когато сте отчаяни или
притеснени или извън кожата си,

откривате кои сте всъщност.

Не вярвам, че невежеството е блаженство.

Науката безспорно е направила живота ни

по-светъл, по-дълъг и по-здрав.

И съм вечно благодарен на учителите,
които ми показаха законите на физиката

и изтъкнаха, че три по три прави девет.

Това мога да го изброя на пръсти

по всяко време на деня или нощта.

Но когато един математик казва,

че минус три по минус три прави девет,

това е някаква логика, която
усещам почти като вяра.

С други думи, обратното на знанието
не винаги е невежество.

Може да е чудо.

Или загадка.

Възможност.

За себе си разбрах, че
нещата, които не знам

ме вдигат и бутат напред

много повече от нещата,
които знам.

Нещата, които не знам

често се ме сближавали 
с всички около мен.

Всеки месец ноември

през последните осем години
пътувам из Япония с Далай Лама.

Думите му, които всеки ден

дават най-много спокойствие 
и увереност на хората

са "Не зная."

"Какво ще се случи в Тибет?"

"Кога и дали ще има мир в света?"

"Как е най-добре да се отглеждат децата?"

"Честно казано", казва този мъдър човек,

"Не зная."

Икономистът Даниел Канеман,
носител на Нобелова награда

е прекарал повече от 60 години
в изучаване на човешкото поведение

и заключението му е, че

ние винаги сме много 
по-сигурни отколкото трябва

в това, което мислим, че знаем.

Както той паметно се изразява,
ние имаме

"безкрайни способности да
игнорираме невежеството си".

Знаем, че - цитирам - отборът ни
ще спечели този уикенд

и си припомняме това знание

в редките случаи, когато сме прави.

През по-голяма част от времето
сме на тъмно.

И точно в това е истинската близост.

Знаете ли какво ще прави 
любимият ви утре?

Искате ли да знаете?

Прародителите на всички ни,
както някои ги наричат,

Адам и Ева,

никога нямало да умрат, ако
ядяли от дървото на живота.

Но веднага щом започнали
да хапват

от дървото на знанието
за добро и лошо,

ги погубила невинността им.

Станали объркани и раздразнителни,

стеснителни.

И научили, може би малко късно,

че със сигурност има неща,
които трябва да знаем,

но има и много други, които 
е по-добре да останат непроучени.

Когато бях дете,

разбира се, знаех това.

Прекарах 20 години в класните стаи, 
трупайки факти

и всъщност бях в
информационния бизнес,

пишех статии за списание Тайм.

Предприех първото си истинско пътуване
до Япония за две седмици и половина

и се върнах с есе от 40 страници,

което описваше всеки малък детайл
на японските храмове,

модата, бейзбола,

душата на Япония.

Но зад всичко това,

нещо, което не успях да разбера

толкова ме докосна по причини,
които още не мога да обясня,

че реших да се преместя в Япония.

И сега, след 28 години там,

не бих могъл да ви кажа много

за моя втори дом.

Което е прекрасно,

защото означава, че всеки ден
правя ново откритие

и междувременно

поглеждам зад ъгъла и
виждам стотици хиляди неща,

които никога няма да познавам.

Знанието е безценен подарък.

Но илюзията, че знаем може 
да е по-опасна от невежеството.

Мисълта, че познавате любимия

или врага си

може да е по-коварна

от признанието, че никога 
няма да ги опознаете.

Всяка сутрин в Япония, докато 
слънцето нахлува в малкия ни апартамент,

полагам големи усилия 
да не погледна прогнозата за времето,

защото ако го направя,

съзнанието ми ще бъде 
заоблачено, разсеяно,

дори ако денят е хубав.

Работя като писател на
пълен работен ден от 34 години.

И това, което съм научил е,

че трансформация настъпва,
когато не контролирам,

когато не знам какво следва,

когато не мога да допусна, че съм
повече от всичко около мен.

Същото важи и за любовта

или за моменти на криза.

Изведнъж сме отново в онази рикша

и се друсаме по широките,
добре осветени улици

и това наистина ни напомня
първия закон на пътуването

и следователно, на живота:

ние сме толкова силни, колкото е
готовността ни да отстъпим.

И накрая, може би,

да бъдем хора

е много по-важно

от това да знаем всичко.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)