Започнах да работя с бежанци,

защото исках

да направя промяна,

а промяната започва

с разказването на техните истории.

Затова когато се срещам с бежанци,

винаги им задавам въпроси:

"Кой бомбардира къщата ти?"

"Кой уби сина ти?"

"Останалите от семейството ти живи ли са?"

"Как се справяш,

живеейки като изгнаник?"

Но има един въпрос, който

разкрива най-много, а той е:

"Какво взе със себе си?"

"Кое е най-ценното,

което трябваше да отнесеш,

когато бомбите падаха над града ти

и групи въоръжени наближаваха дома ти?"

Едно познато сирийско момче - бежанец

ми каза, че без колебания,

докато животът му е бил в опасност,

той е взел дипломата си от гимназията

и по-късно ми сподели защо.

Той каза: "Взех дипломата си,

защото животът ми зависеше от нея".

Рискувал е живота си за тази диплома.

Вървял е сред летящи куршуми
на път за училище;

класната му стая се е тресяла

под звука на бомбите и стрелбите.

Майка му ми сподели:

"Всяка сутрих го молех

да не отива на училище".

Но тъй като той настоявал,

тя всеки път го прегръщала
като за последно.

Всеки път казвал на майка си:

"Всички ни е страх,

но желанието ни да сме образовани

е по-силно от страха".

Един ден семейството получило
лоши новини.

Лелята, чичото и братовчедът на Хани

били убити

поради отказ да напуснат дома си.

Гърлата им били прерязани.

Било време за бягство.

Напуснали страната на същия ден.

Хани се криел най-отзад в колата

поради страх от разстрел.

Семейството избягало в Ливан,

където намерило спокойствие.

Животът им обаче станал труден

и монотонен.

Наложило се да си построят колиба

на мръсно и кално поле.

Това е Ашраф, братчето на Хани,

което играе навън.

В този ден те станали част

от най-големия бежански лагер в света,

в толкова малка страна като Ливан.

Нейното население е само 4 милиона,

от които 1 милион са сирийски бежанци.

Там няма град или село,

където да няма настанени сирийци.

Подобна щедрост и човечност

са наистина забележителни.

Представете си го така:

Подобно би било съотношението,

ако цялото население на Германия,

тоест 80 милиона души,

мигрира в САЩ в рамките на 3 години.

Половината граждани на Сирия

в момента са откъснати от домовете си,

а повечето от тях дори не са
емигрирали.

6 милиона и половина души

са избягали, за да се спасят.

Над 3 милиона души

са преминали границите

и са намерили убежище
в съседните държави.

Само една малка част

са се преселили в Европа.

Най-притеснителното е,

че половината сирийски бежанци са деца.

Снимах това момиченце

2 часа след като беше пристигнала,

след дълъг път от Сирия до Йордания.

Най-тревожното е,

че само 20% от тези сирийски деца

ходят на училище в Ливан.

Въпреки това всички те продължават

да твърдят, че образованието

е най-важното нещо в живота им.

Защото им позволява да мислят
за бъдещето си,

вместо за мрачното си минало.

Изпълва ги с надежда, а не с омраза.

Спомням си как скоро посетих

един сирийски бежански лагер в Ирак,

където срещнах едно момиче

и си казах: "Колко е красива!".

Отидох при нея и я попитах

дали може да я снимам.

Тя се съгласи,

но отказа да се усмихне.

Предполагам, че не е способна,

защото осъзнава, че представя

едно изгубено поколение,

изолирано и обезсърчено.

Вижте само от какво са избягали:

тотално разрушение,

сгради, индустрия, училища, 
пътища, домове.

Домът на Хани също е разрушен.

Всичко това трябва да бъде 
възстановено

от архитекти, инженери, техници.

Обществото ще се нуждае от учители,
юристи,

и политици с жажда за мир,

а не за отмъщение.

Не би ли трябвало това

да бъде издигнато отново
от най-засегнатите -

заточените общества, бежанците?

Бежанците имат достатъчно време,

за да се подготвят за завръщане.

Сигурно си представяте, че да бъдеш
бежанец

е нещо временно.

Далеч не е така.

С толкова непрестанни войни

средностатистическият бежанец

ще прекара 17 години в изгнание.

Хани беше прекарал две години в забрава,

когато отидох да го видя скоро

и проведохме разговор на английски.

Призна ми, че е научил езика,

от романите на Дан Браун

и от американската рап музика.

Успяхме и да се позабавляваме

в игри с братчето му Ашраф.

Но никога няма да забравя
думите му

в края на разговора.

Той ми каза:

"Ако не съм ученик, съм едно нищо".

Хани е един от 50-те милиона души,

които днес са извън дома си.

От Втората световна война насам

не е имало толкова много принудителни
преселения.

Докато напредваме ускорено

в здравеопазването,

в технологиите, в образованието и дизайна,

същевременно правим страшно малко

в помощ на жертвите

и почти нищо,

за да спрем и предотвратим

войните, които ги гонят от домовете им.

Броят на жертвите се увеличава.

Всеки ден,

в края на този ден дори,

средно 32 000 души ще бъдат

принудително изгонени от домовете си.

32 хиляди души.

Те преминават през граници като тази.

Това е тази между Сирия и Йордания

в един обичаен ден.

Други плават в препълнени и 
необезопасени лодки,

рискувайки живота си, 
за да стигнат до Европа,

където ще са в безопасност.

Този млад сириец е оцелял,

след като лодката се е обърнала,

а повечето хора се издавили.

Той ни каза:

"Ние просто търсим някое спокойно
място,

където няма кой да те нарани,

където не те унижават

и където не убиват".

Смятам, че това трябва да бъде
минимумът.

Не мечтаете ли за свят, 
където за всички има лечение,

учение

и възможности?

Американците и европейците

си въобразяват, че броят на бежанците

на глава от населението в страните им

е огромен,

но истината е, че

86% от бежанците

живеят в развиващите се страни,

които си имат достатъчно
вътрешни проблеми,

търсят начини да помогнат на своя народ

и се борят с беднотията.

Затова развитите страни
трябва

да признават човечността и
щедростта на по-малките,

които дават убежище на бежанци.

Всички държави трябва да направят така,

че да няма затворена граница за никого,

който бяга от войната и търси защита.

(Аплодисменти)

Благодаря ви.

Нещо повече, което можем да
направим за бежанците

освен просто да им помагаме
да оцелеят,

е да им помогнем да живеят.

Трябва да възприемаме техните общности

като нещо повече от временни заселници,

които кретат ден след ден

и чакат войната да свърши.

Тези общности са средища на добродетели,

където изгнаниците могат да
превъзмогнат страданията

и да се подготвят за деня, в който
ще се върнат у дома

като носители на промяна към по-добро

и социално преобразуване.

Всичко е свързано.

Сетих се за жестоката война в Сомалия,

продължила близо 22 години.

Представете си живота в подобен лагер.

Аз посетих този лагер.

Намира се в Джибути, близо до Сомалия,

и е толкова отдалечен,

че се наложи да пътуваме с хеликоптер
дотам.

Беше прашно и страшно горещо.

Посетихме местно училище

и разговаряхме с децата.

Тогава видях едно момиче, което

сякаш беше на годините на дъщеря ми.

Отидох при нея и я заговорих.

Задавах й обичайните въпроси,

които възрастните задават на децата:

"Кой е любимият ти предмет в училище?",

"С какво искаш да се занимаваш, 
като пораснеш?".

В този момент изражението й изгуби
всякаква емоция,

а тя ми каза:

"Аз нямам бъдеще".

"Ученическият ми живот приключи".

Помислих си, че не ме е разбрала.

Обърнах се към колежката си,

а тя ми потвърди,

че няма финансиране за гимназиалното
образование

в този лагер.

В този момент ми се прииска

да мога да й кажа:

"Ще ви построим училище!".

Помислих си и каква загуба е това.

Тя би могла да бъде и е

бъдещето на Сомалия.

Едно момче на име Якоб Атем

също е било изпълнено с възможности,

преди да го сполети трагедия.

Като бил на 7 години,

селото му в Судан изгоряло пред очите му

и същевременно научил,

че родителите му

и цялото му семейство

били убити на същия ден.

Само братовчед му останал жив

и двете момчета тръгнали заедно,

вървели седем месеца,

преследвали ги диви животни и
въоръжени групи,

но най-накрая стигнали бежанските лагери,

където намерили безопасност.

Якоб прекарал следващите 7 години

в бежански лагер в Кения.

Животът му се променил,

когато имал възможността

да бъде преместен в САЩ,

където попаднал на любящо приемно
семейство,

тръгнал на училище

и поиска да споделя с вас

този момент на гордост -

дипломирането му от университета.

(Аплодисменти)

Онзи ден се чухме по Скайп -

бил в новия си университет във Флорида,

където учел за докторска степен
по обществено здраве

и с гордост ми каза, че е успял да 
издейства достатъчно средства

от обществениците в САЩ,

с които да издигне клиника за лечение

в родното си село.

Искам да ви върна вниманието
към Хани.

Когато му казах, че ще имам възможността

да говоря пред вас, на тази сцена,

той ми позволи да прочета

едно негово стихотворение, което
ми изпрати.

Той пише:

"Липсва ми същността ми,

приятелите ми,

четенето на романи
или писането на стихотворения,

птичките и сутрешният чай.

Стаята ми, книгите ми, същността ми

и всичко, което ме кара
да се усмихвам.

О, имах толкова много мечти,

които можех да осъществя."

Ето какво искам да кажа с всичко това:

Ако не инвестираме в бежанците,

пропускаме огромна възможност.

Като ги оставяме на произвола,

те стават жертви на насилие
и експлоатация,

остават необразовани и 
без никакви умения

и забавят с години завръщането си

към мира и просперитета в 
родните си страни.

Вярвам, че начинът, по който се отнасяме
с бежанците,

ще оформи облика на бъдещия свят.

Жертвите на войните може би държат
ключа

към вечния мир

и бежанците са тези, които могат

да сложат край на насилието.

Хани се намира в критичен момент.

Бихме се радвали да му помогнем
да учи

и да стане инженер,

но средствата ни са заделени за 
основни житейски нужди:

палатки, завивки, матраци, 
кухненски пособия,

хранителни провизии и лекарства.

Университетът е лукс.

Но ако го оставим да мизерства 
в тези условия,

той също ще стане част

от изгубеното поколение.

Историята на Хани е трагедия,

но това далеч не значи, че трябва да 
завърши като такава.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)