Първият път, когато поизнесох молитва бе
в катедрала от оцветено стъкло.

Седях на колене след като богомолците
отдавна се бяха разотишли.

Бях потопил ръцете си в свещена вода

и се прекръстил,

а моето малко тяло се 
превиваше като въпросителна

върху дървената скамейка.

Помолих Христос да ме "поправи".

Когато той не отговори,

обгърнах тишината с надеждите,
че моят грях ще изгори

и успокои моята уста,

ще се разтопи като захар на езика.

Срамът обаче оставаше като послевкус.

В опит да ме въвлече във вярата,

майка ми разказа какво вълшебство съм.

Каза, че аз мога да бъда
какъвто поискам.

Аз реших да

бъда момче.

Беше очарователно.

Притежавах беззъба усмивка,

ползвах обелените
колена като поведение

играех криеница и търсех 
останките от моята цел.

Аз бях онзи.

Победителят в игра която
другите деца не могат.

Бях мистерията на една анатомия.

Поставен въпрос, но без отговор.

Опънато въже между странно момче
и примирено момиче.

Когато навърших 12, момчешката фаза
не беше вече очарователна.

Тя срещна носталгичните лели,
които не виждаха моите колена под полите.

Те ми напомняха, че моето поведение
няма да доведе мъж вкъщи

и съм тук заради хетеросексуалния 
брак и отглеждането на деца.

Аз преглъщах техните обиди,
заедно с техните забележки.

Разбира се, аз не "излязох" от килера.

Децата от училище отвориха
вратата без моето разрешение.

Наричаха ме с дума, която не познавах.

Казваха 'лесбийка'.

Но бях повече момче отколкото момиче,
по-скоро Кен, а не - Барби.

Нямаше нищо общо с това 
да мразиш тялото си.

Обичах го достатъчно, за да 
го оставя да си отиде.

Отнасях се с него като с къща.

А когато твоята къща се разпада,

ти не я напускаш.

Правиш я достатъчно удобна, 
за да побере покъщината ти.

Правиш я достатъчно хубава,
за да каниш гости.

Поставяш под, който може да издържи.

На страховете на майка ми бях дал
имена на изчезващи неща.

Тъй както тя броеше ехото,
останало от May Hall,

Leelah Alcorn и Blake Brockington.

Тя се страхуваше, че ще умра без шепот.

Че ще се првърна в "какъв позор"-
разговор на автобусната спирка.

Настояваше, че съм се 
превърнал в мавзолей,

че съм ходещ ковчег,

заглавията от новините са превърнали
моята идентичност в спектакъл.

Bruce Jenner е в устата на всички,
докато жестокостта да живееш в това тяло

е станала референтен знак
в края на страницитe не равенството.

Никой не мисли за нас като за хора.

Защото ние сме повече призраци,
отколкото плът

и хората се страхуват
че да изразявам пола си е номер

който съществува за да бъде извратен,

който ги заробва без тяхното съгласие.

Сякаш моето тяло е угощение за 
техните очи и ръце,

и веднъж загубили апетит към 
моята хомосексуалност,

те ще повърнат всички части,
които не харесват.

Ще ме върнат в дрешника, където ще ме 
закачат при останалите скелети.

Аз ще бъда най-голямата атракция.

Виждате ли колко е лесно
да вкараш хора в ковчези?

Да изпишеш грешно имената им
на надгробните камъни?

Хората се чудят защо
има момчета, които изгниват,

издъхват в училищните коридори.

Които се страхуват да не се 
превърнат в етикет за секунди.

Страхуват се дискусиите в клас
да не се превърнат съдебен процес.

Днес приливната вълна отнема повече
транссексуални деца отколкото родители.

Чудя се колко ще отнеме

бележките преди транс самоубийствата 
да станат излишни?

Преди да осъзнаем, че 
нашите тела са урок за греха

много преди да се научим да ги обичаме.

Сякаш Бог не е спасил
това цялото дихание и милост.

Сякаш моята кръв не е виното,
с което са измити нозете на Исус.

Молитвите ми засядат в гърлото ми.

Може би аз най-накрая съм "поправен".

Може би просто не ме интересува.

Може би Бог най-сетне чу молитвите ми.

Благодаря Ви.

(ръкопляскане)