Джанин ди Джовани: Какво видях през войната

Репортерът Джанин ди Джовани е била в най-лошите места на Земята, за да разкаже истории от Босна, Сиера Леоне и наскоро от Сирия. Тя разказва истории за човешки моменти с големи конфликти - и изучава този шокиращ преход, когато позната градска улица става площад за бомбандиране.

Ето как започва войната.

Един ден от нормалния ви живот,

планирате да отидете на парти,

завеждате децата на училище,

уговаряте среща със зъболекар.

След това телефонът изключва,

телевизията изключва, има въоръжени мъже на улиците,

има блокада по пътищата.

Животът, който познавате, спира.

Спира.

Ще открадна история от една моя приятелка,

приятелка от Босна, за това, какво се случи с нея,

защото мисля, че това ще илюстрира точно как се е чувствала.

Един ден, през април, 1992 г., тя отивала на работа

облечена с пола и на високи токчета. Работила в банка.

Била млада майка. Обичала да ходи на забави.

Страхотен човек.

Внезапно видяла танк,

който се движел по главния път в Сараево,

събаряйки всичко по пътя си.

Мислила, че сънува.

Тя затичала, както всеки би направил

и се скрила зад кофа за боклук

с високите си токчета и миниполата.

Докато се криела, тя се чувствала смешно,

но виждала танка с войниците

и хората, които били навсякъде и хаоса

и си мислела: "Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата,

която влиза в дупката на заека,

надолу, надолу в хаоса

и животът ми никога няма да бъде същия".

Няколко седмици по-късно, приятелката ми била в тълпа,

и хората дърпали сина й от ръцете й,

за да го дадат на непознат в автобуса,

това бил един от последните автобуси, който тръгвал от Сараево,

за да вземе децата и те да бъдат в безопасност.

Тя си спомня, че се борила с майка си,

сред тълпи от народ" Вземете детето ми!"

и дала сина си на някой през прозореца.

Тя не го видяла четири години.

Блокадата продължила три и половина години

и това било блокада без вода,

електричество, парно отопление, вода, храна,

в средата на Европа, в средата на 20-и век.

Имах честта да бъда един от тези репортери,

които преживяха тази блокада

и казвам, че имам честта и привилегията да съм била там,

защото това ме научи на много неща,

не само да бъда репортер, но и да бъда човек.

Научих се да бъда състрадателна.

Научих, че обикновените хора могат да бъдат герои.

Научих се да споделям. Научих се да бъда приятелка.

Преди всичко, научих се да обичам.

Дори в средата на ужасна разруха, смърт и хаос,

се научих, как обикновените хора могат да помагат на съседите си,

да дават храна, да отглеждат деца,

да влачат някой, който е бил повален в средата на пътя,

дори ако това е опасно за живота им,

да помагат на ранените да влязат в такси

и да се опитат да ги откарат в болница.

Научих толкова много за себе си.

Марта Гелхорн, една от героините ми, каза:

"Можете само до обичате една война. Останалото е отговорност".

Присъствах на много войни след това,

толкова много, че не мога да ги преброя,

но нямаше такава война, като в Сараево.

През миналия април отидох на много странно

събиране на бивши ученици от гимназията.

Това беше 20-та годишнина от блокадата,

от започването на блокадата в Сараево

и не обичам думата "годишнина", защото тя звучи като забава,

а това не е забава.

Това беше много сериозно събиране на репортери,

които работиха по време на войната, работници за хуманитарна помощ

и разбира се, смелите хора от Сараево.

Това, което ме впечатли най-много,

което ме развълнува,

беше, когато ходих по главната улица на Сараево,

където приятелката ми Аида видяла танк, преди 20 години

и там имаше повече от 12 000 празни червени

столове

и всеки от тях символизираше

човек, който е умрял по време на блокадата,

само в Сараево, не в цялата Босна

и това се простираше от единия край на града

до голяма част в него

и най-тъжното за мен бяха малките столове

за децата.

Сега отразявам Сирия

и започнах да я отразявам, защото вярвах, че

това трябва да бъде направено.

Вярвам, че тази история трябва да бъде разказана.

Отново виждам моделът на войната в Босна.

Когато за пръв път пристигнах в Дамаск,

почувствах този странен момент, когато хората

не вярваха, че войната ще свърши

и беше същото, като в Босна

и в почти всяка друга страна, в която съм виждала война.

Хората не искаха да повярват, че тя започва

и не напускаха, когато можеха да напуснат.

Не харчеха парите си.

Стояха в къщи.

След това войната и хаосът започваха.

Руанда е страна, която много ме впечатли.

През 1994 г., напуснах Сараево за кратко време, за да отразявам геноцида в Руанда.

Между април и август, 1994 г.,

един милион души бяха убити.

Ако тези 12 000 стола ме плашеха,

просто с цифрата си,

искам за секунда да помислите за един милион души.

Например, спомням си,

че стоях и гледах пътя, докъдето можех да видя,

поне една миля и имаше купчини тела, които бяха два пъти повече от ръста ми,

на умрели хора.

Това беше малък процент от умрелите.

Имаше майки, които държаха децата си,

хванати в смъртна прегръдка.

Така че научихме много от войната

и споменавам Руанда,

защото това е страна, като Южна Африка,

в която от почти 20 години има геноцид.

Петдесет и шест от членовете в Парламента са жени,

което е чудесно

и в националната конституция е написано,

че не можете да казвате Хуту или Тутци.

Не можете да определяте етнически никого,

което, разбира се, беше причината за кръвопролитията.

Работник към хуманитарна помощ, който ми беше приятел, ми разказа една чудесна история

или аз я намирам за чудесна.

Имало група деца, смесени Хутус и Тутци

и група жени, които ги осиновили

те били в редица и всяко дете било дадено на една от жените.

Нямало компенсация, защото ако сте Тутци,

ако сте Хуту, може да сте убили майка ми

или баща ми.

Те били смесени по този начин за сдобряване

и намирам това за забележително.

Когато хората ме питат, как продължавам да отразявам война

и защо продължавам да го правя,

това е отговорът.

Когато се върна в Сирия, през следващата седмица,

ще видя изключително героичен народ,

част от тях се борят за демокрация,

за неща, които сме приели за дадени.

Затова го правя.

През 2004 г., родих момче

и го наричам чудното ми момче,

защото, след като съм видяла толкова много смърт,

разрушение и хаос и тъмнина,

беше роден този лъч от надежда.

Нарекох го Лука, което означава "водител на светлина",

защото той доведе светлина в живота ми.

Говоря за него, защото когато беше на четири години,

редакторът ми за външна политика ме накара да отида в Бангладеш,

където отразявах режима на Садам

и свалянето на режима в Багдат и след него

и си спомням, че се качих на самолета плачейки,

че се разделям от сина си

и докато бях там,

известен иракски политик, който ми беше приятел,

ми каза: "Какво правиш тук?

Защо не си в къщи с Лука?"

Казах: "Трябва да разбера". Беше през 2004 г.,

което беше началото на кърваво време в Ирак,

"Трябва да разбера, какво става тук.

Трябва да го отразя".

Той каза: "Отивай в къщи,

защото, ако пропуснеш как расте първия му зъб,

ако пропуснеш, как той се учи да ходи, никога няма да си го простиш.

Винаги ще има нова война".

За съжаление, винаги ще има войни.

Заблуждавам се, ако мисля, че като журналист,

като репортер, като писател,

това, което правя, ще ги спре. Не мога.

Не съм Кофи Анан. Не мога да спра войната.

Той се опита да преговаря със Сирия и не можа да го направи.

Не съм човек, който ще реши конфликта в Обединените нации.

Не съм дори лекар за хуманитарна помощ

и не мога да ви кажа, колко обезкуражена напуснах,

гледайки хората и не можейки да им помогна.

Свидетел съм.

Ролята ми е, да изявя гласа на хората, които нямат глас.

Мой колега описа това, като лъч светлина

в най-тъмните ъгли на света.

Това се опитвам да правя.

Не винаги успявам

и понякога е отчайващо,

защото се чувствам, като че ли пиша в празното просранство

или, че никой не го е грижа.

Кой го е грижа за Сирия? Кой го е грижа за Босна?

Кой го е грижа за Конго,

за Островът на слоновата кост, за Либерия, за Сиера Леоне,

за всички тези места,

които ще помня до края на живота си?

Но мисията ми е да бъда свидетел

и това е същността

за нас, репортерите, които правим това.

Мога само да се надявам,

не на политиците,

защото колкото искам да им вярвам,

че те четат думите ми и правят нещо,

не се заблуждавам.

Но се надявам, че ако запомните нещо от това, което казвам

или която и да е от историите ми, утре сутринта

ако можете да си спомните историята за Сараево

или историята за Руанда,

съм свършила работата си.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)