АйО Тилет Райт: Петдесет цвята гей

Артистът АйО Тилет Райт е фотографирала 2 000 души, които се определят като попадащи в ЛГБТ спектъра и е попитала много от тях: Можете ли да определите в проценти колко гей или хетеросексуални сте? Оказва се, че повечето хора се слагат в сивите области на сексуалността, а не 100% гей или хетеросексуални. Което представлява истински проблем, когато стане въпрос за дискриминация. Къде е границата? (Заснето на TEDxWomen.)

Хората започват да поставят околните в категории

веднага щом ги видят -

Дали този човек е опасен? Привлекателен ли е?

Потенциален партньор ли е? Или възможност за бизнес връзки?

Когато срещнем някого, ги подлагаме на малък кръстосан разпит

и наум си правим обобщение за тях.

Как се казвате? Откъде сте?

На колко години сте? Какво работите?

След това нещата стават по-лични.

Някога хващали ли сте болести?

Били ли сте разведени?

Имате ли лош дъх докато си говорите с мен?

По какво си падате? По кого си падате?

С кой пол ви харесва да спите?

Разбирам.

Неврологично сме програмирани

да търсим хора, които са като нас.

И започваме да формираме групички в момента, в който сме достатъчно големи

да разбираме какво е да се чувстваме приет.

Свързваме се на базата на всевъзможни неща -

музикални предпочитания, раса, пол, улицата на която сме израснали.

Избираме си среда, която ще подкрепи нашия личен избор.

Понякога обаче, дори въпросът "какво работиш?"

може да ви накара да се чувствате сякаш някой е отворил мъничка кутия

и ви подканя да се натикате вътре.

Защото, аз намирам категориите за твърде ограничени.

Кутийките са твърде малки.

И това може да се превърне в нещо наистина опасно.

Трябва да уточним нещо за мен обаче,

преди да задълбаем.

Средата, в която аз пораснах беше много защитена.

Израснах в централен Манхатън в ранните 80-те,

на две пресечки от епицентъра на пънк музиката.

Бях защитена от болката на фанатизма

и социалните ограничения свързани с възпитанието на религиозна основа.

Там откъдето идвам, ако не си драг или радикално мислещ

или изпълнител от някакъв вид,

тогава ти си бялата врана.

(Смях)

Получих необикновено възпитание,

но когато си дете на улиците в Ню Йорк

се научаваш да се доверяваш на инстинктите си

и да следваш собствените си идеи.

Така че, когато бях на шест, реших че искам да бъда момче.

Един ден отидох на училище и децата не ми дадоха да играя баскетбол с тях.

Казаха че на момичетата не им е позволено да играят.

И тогава отидох вкъщи, обръснах си главата,

и когато се върнах на следващия ден казах "Аз съм момче."

Имам предвид, кой ще разбере, нали?!

Може би когато си на шест, може да направиш такова нещо.

Не исках никой да разбере че съм момче, и никой така и не разбра.

Продължих с измамата осем години.

Това съм аз на 11.

Играех дете на име Уолтър

във филма "Джулиан По".

Аз бях малкото тежкарче от улицата, което следваше Крисчън Слейтър по петите.

Виждате ли, аз бях и дете-актьор,

което удвояваше слоевете на моето представление на личността,

защото никой не знаеше, че всъщност съм момиче в ролята на момче.

Всъщност, никой в живота ми не знаеше, че съм момиче -

нито учителите в училище, нито приятелите ми,

нито режисьорите, с които работех.

Децата често идваха при мен в класната стая

и ме хваща за гърлото да проверят дали имам адамова ябълка

или ме хващаха за чатала, за да проверят какво има там.

Когато ходех до тоалетната си обръщах обувките наобратно в кабинката,

за да изглежда все едно пишкам права.

На гости с приспиване получавах паника

докато се опитвах някак да обясня на момичетата, че е по-добре да не ме целуват

без да се издам.

Важно е обаче да кажа,

че не мразех тялото или гениталиите си.

Не чувствах, че има нещо нередно с тялото ми.

Чувствах все едно играя някаква заплетена роля.

Не бих се описала като транссексуална.

Ако моето семейство, обаче, бяха хора, които вярват в терапия,

може би щяха да ми поставят диагноза

нещо от рода на полова дисморфия

и да ме сложат на хормони за да забавят пубертета.

Но в моя случай,

просто един ден, когато бях на 14, се събудих,

и реших, че пак искам да съм момиче.

Пубертета ме беше ударил, и си нямах идея какво значи да си момиче,

но бях готова да разбера коя съм всъщност.

Когато едно дете се държи като мен,

не трябва да се признават, нали?

Никой не е шокиран.

(Смях)

Но родителите ми не са искали от мен да се самоопределям.

Когато бях на 15 и извиках баща ми,

за да му кажа, че съм се влюбила

последното нещо, което ни мина през ума и на двамата

беше да дискутираме последствията от това,

че първата ми любов беше момиче.

Три години по-късно, когато се влюбих в мъж,

на родителите ми не им мигна окото.

Виждате ли, това беше едно от хубавите неща на моето нетрадиционно детство,

това че никога никой не поиска от мен да се самоопределя

като каквото и да е.

Просто ми беше дадена възможност да съм себе си, да раста и да се променям във всеки един момент.

Така че, преди четири, вече почти пет години,

8-мият проектозакон, големият дебат за равенство в брака,

разбунваше доста духове в тази страна.

И по онова време, женитбата не беше нещо,

за което си мислех особено много.

Но бях поразена от факта, че Америка,

страна, която е потъпкала толкова много граждански права в миналото

сега отново повтаряше същите грешки.

И си спомням как гледах дебатите по телевизията

и си мислех колко е интересно,

че разделението между църква и държава

сега практически чертае географски граници през тази страна,

между места, където хората вярват в него

и там, където не вярват.

И след това си помислих, че този дебат очертава граници около самата мен.

Ако това беше война с две отделни страни,

то аз, автоматично попадах в гей отбора,

защото със сигурност не бях 100% хетеросексуална.

По това време тъкмо бях започнала да излизам

от тази осемгодишна криза на идентичността,

в която преминах от това да съм момче

до това непохватно момиче, което изглеждаше като момче в женски дрехи

до обратната крайност на супер разголено,

компенсиращо момиче-мъжегонка

и най-после до колебливо изучаване на това какво съм всъщност

момиче-мъжкарана,

която харесва и момичета, и момчета, в зависимост от човека.

Бях прекарала година в снимане на това ново поколение момичета, които подобно на мен,

попадаха някъде по средата -

момичета, които караха скейтборд в дантелено бельо,

момичета с мъжки прически и женствен лак за нокти,

момичета със сенки за очи, които да отиват на обелените им колене

момичета, които харесват момичета и момчета, които харесват момчета и момичета,

и всички те мразят да бъдат категоризирани като каквото и да е.

Обичах тези хора, възхищавах се на тяхната свобода,

но виждах как в света извън този наш утопичен мехур

избухваха тези разпалени дебати,

където някакви умници по националната телевизия определяха нашата любов като зверство.

И изведнъж осъзнах,

че бях от малцинството, и в моята страна,

на базата на една черта от моя характер,

бях законно и безспорно второкласен гражданин.

Не бях активист.

Не парадирам с това как живея.

Но един въпрос не ме оставяше на мира:

Как може някой да гласува да отмени правата

на това разнообразие от хора, които познавах

само на основата на един елемент от тяхната личност?

Как е възможно да кажат, че като група

не заслужаваме равни права както всеки друг?

Въобще ние група ли сме? Каква група?

И изобщо тези хора срещали ли са съзнателно някои от обектите на тяхната дискриминация?

Знаеха ли срещу кой гласуват и какво въздействие има това?

И тогава ми хрумна,

че ако можеха да погледнат в очите

хората, които бяха захвърлили като втора ръка граждани,

би им било по-трудно да го направят отново.

Може да ги спре за малко.

Естествено нямаше как да събера 20 милиона души на вечерно парти

и затова измислих начин да ги запозная чрез фотографията

без нищо изкуствено, без допълнително осветление,

без манипулации от какъвто и да е вид от моя страна.

Защото на снимка можете да разгледате мустаците на лъва

без да ви е страх, че ще ви разкъса лицето.

За мен фотографията не е просто проявяване на филм,

а е въведение на зрителите

към нещо ново, място където досега не са били,

но най-важното, към хора, от които може би са се страхували.

За няколко поколения списание "Life" беше увод със снимки

към отдалечени култури, които те не са подозирали, че съществуват.

Така че аз реших да направя серия от много семпли портрети

нещо като снимки за досие.

И практически реших да снимам всеки в тази страна,

който не е 100% хетеросексуален,

което, ако не знаете, са безброй много хора.

(Смях)

Така че това беше много голяма задача,

и ми трябваше помощ, за да се справя.

Изтичах в студа навън,

и направих снимки на всеки до когото знаех, че мога да се добера

през февруари преди около две години.

Направих снимките и отидох до Кампанията за правата на човека и ги помолих за помощ.

И те ме спонсорираха за две седмици снимки в Ню Йорк.

И направихме ето това.

(Музика)

Видео: Аз съм айO Тилет Райт, и съм артист роден и израснал в Ню Йорк Сити.

(Музика)

"Очевидни истини" е фотографско досие на ЛГБТ Америка днес.

Моята цел е да направя прост портрет

на всеки, който не е 100% хетеросексуален

или чувства, че попада в ЛГБТ спектъра по някакъв начин.

Моята цел е да изложа на показ човечността, която е във всеки един от нас

чрез простотата на лицето.

(Музика)

"Ние вярваме, че е очевидно, че всички хора са създадени равни."

Написано е в Декларацията за независимост.

А като нация не успяваме

да удържим морала, на който сме основани.

В Съединените щати няма равенство.

("Какво значи равенство за вас?")

("Брак")("Свобода")("Граждански права")

("Отнасяй се с всекиго така както би се отнасял със себе си")

Това е когато не трябва да се замисляш, толкова е просто.

Борбата за равни права не е просто за гей браковете.

Днес в 29 щата, повече от половината от страната,

могат законно да ви уволнят само заради вашата сексуалност.

("Кой е отговорен за равенството")

Чувала съм стотици хора да ми дават един и същи отговор:

"Равенството е отговорност на всички нас."

Досега сме направили 300 снимки в Ню Йорк.

И нямаше да можем да направим нито една

без щедрата подкрепа на Кампанията за правата на човека.

Искам с този проект да обиколя страната.

Искам да посетя 25 Американски града, и да снимам 4000 или 5000 души.

Това е моят принос към борбата за граждански права на моето поколение.

Предизвиквам ви да погледнете в лицата на тези хора

и да им кажете, че заслужават по-малко от който и да е друг човек.

(Музика)

("Очевидни истини")

("4000 лица от цяла Америка")

(Музика)

(Аплодисменти)

АйO Тилет Райт: Изобщо не бяхме подготвени за това, което последва.

Почти 85 000 души гледаха това видео,

и започнаха да ни изпращат е-писма от цялата страна,

с молба да дойдем в техните градове и да им помогнем да покажат лицата си.

А хората, които искаха да покажат лицето си, бяха много повече отколкото очаквах.

Затова промених целта си на 10 000 лица.

Това видео беше направено през пролетта на 2011 г.,

и до днес съм обиколила почти 20 града,

и съм снимала почти 2000 души.

Знам, че това е реч,

но бих искала само минута тишина

в която само да гледате тези лица,

защото нямам какво да кажа, което да може да добави.

Защото ако една снимка е равна на хиляда думи,

то тогава за снимката на едно лице ще ни трябва цял нов речник.

И така след като пътувах и говорих с хората

в места като Оклахома и малки градчета в Тексас,

открихме че първоначалната идея е точно в целта.

Видимостта е ключова.

Познаването е пътят към симпатията.

Щом даден проблем се появи в задния ви двор, или в семейството ви,

е много по-вероятно да потърсите симпатия

или да изследвате нова перспектива.

Разбира се, в пътуванията ми срещнах хора,

които бяха законно изоставили децата си защото не са хетеросексуални,

но срещнах и хора, които бяха Южни баптисти

и са сменили църквата си, защото детето им е лесбийка.

Подбуждането на съчувствие се превърна в гръбнака на "Очевидни истини".

Но ето нещо, което започнах да научавам и беше много интересно:

"Очевидни истини" не заличава разликите между нас.

Всъщност обратното, подчертава ги.

Представя не само сложните различия

на човешките същества,

но и сложната природа на всеки индивид.

Проблемът не е, че имаме твърде много кутии, проблемът е че са твърде малко.

В един момент осъзнах, че мисията ми да снимам "гейове" е била с грешен замисъл,

защото има един милион различни отенъци на гей.

Ето че се опитвах да помогна,

а всъщност усилвах нещото, което цял живот се бях опитвала да избегна,

още една кутия.

В един момент, към формата за освобождаване на снимките добавих въпрос,

в който молех хората да се окачествят

на скала от 1 до 100 процента гей.

И гледах как толкова много житейски драми се разгръщат пред очите ми.

(Смях)

Хората не знаеха какво да правят,

защото досега не им е била предлагана тази възможност.

Можете ли да изразите количествено откритостта си?

След като шокът им се разминеше обаче,

почти всички се решаваха на нещо между 70 и 95 процента

или от 3 до 20 процента.

Имаше разбира се и хора, които решаваха 100% в едната или другата крайност,

но открих че много по-голяма част от хората

се определяха като нещо по-нюансирано.

Видях, че повечето хора попадат в спектъра, който започнах да наричам "сиво".

Нека поясня обаче - и това е много важно -

по никакъв начин не искам да кажа, че хората нямат предпочитания.

Дори няма да навлизам в темата за избор или биологичен подтик,

защото ако някой от вас вярва,

че сексуалната ориентация е избор,

моля заповядайте да излезете и да се опитате да бъдете сиви.

Аз ще ви снимам само защото сте опитали.

(Смях)

Това което искам да кажа е, че човешките същества не са само едно измерение.

Най-важният извод от тази процентна система е това:

Ако тук имате гейове

и тук хетеросексуалните,

и докато признаваме, че повечето хора се идентифицират

близо до единия или другия полюс,

има широк спектър от хора, които съществуват между двете крайности.

И това ни представя с една сложна реалност.

Защото, ако например, бъде приет закон,

който позволява работодателя да уволни служителите си за хомосексуално поведение,

тогава къде трябва да теглим чертата?

Тук ли е? При хората, които са имали едно или две хетеросексуални изживявания досега?

Или е тук -

при хората, които са имали едно или две хомосексуални изживявания?

Къде точно се превръщаш във второкласен гражданин?

Друго интересно нещо, което научих чрез моя проект и пътуванията ми

е колко лош свързващ елемент е сексуалната ориентация.

След като пътувах толкова много и срещнах толкова много хора,

нека ви кажа, че има точно толкова грубияни и мили хора

и демократи и републиканци и спортистчета и принцеси

и всяка друга крайност, която ви дойде наум

в ЛГБТ обществото

колкото и в цялата човешка раса.

Освен факта, че играем с една ръка вързана зад гърба ни от закона,

и след като преминем споделената история за предразсъдъци и борби,

само това че не сме хетеросексуални

не значи, че непременно имаме други общи неща.

И така, в безкрайното умножаване на лица, в което се превърна "Очевидни истини",

и докато надявам се, с времето се появява на все повече различни платформи,

автобусни спирки, билбордове, страници във "Фейсбук", скрийнсейвъри,

може би докато гледат този парад на човечеството,

ще започне да се случва нещо интересно и полезно.

Надявам се, че тези категории, тези крайности,

тези твърде опростени кутийки

ще се превърнат в нещо безполезно и ще започнат да се разпадат.

Защото те наистина не описват нищо, от това което виждаме

и никой от хората, които познаваме и нищо, от това което сме.

Това което виждаме са човешки същества в цялото им многообразие.

И когато ги видим е по-трудно да отречем тяхната човечност.

Най-малкото, надявам се, става по-трудно да бъдат отречени човешките им права.

Така че, лично на мен ли

бихте избрали да отречете правото на жилище,

правото за осиновяване, правото за брак,

свободата да пазарувам тук, да живея тук?

Аз ли съм детето, или братът, или сестрата, или майката, или бащата,

от когото избирате да се отречете,

вашият съсед, братовчед, чичо, президентът,

полицайката или пожарникаря?

Вече е твърде късно.

Защото аз вече съм всичко това.

Защото ние вече сме всичко това, и винаги сме били.

Така че, моля ви, не ни поздравявайте като непознати,

а като човешки същества, каквито сте и вие. Това е.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)